ван Вазов
В ЛОНОТО НА РИЛА
При Рилския манастир
Сега съм у дома. Наокол планини
и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят; потоците, кристални и пенливи,
бучат – живот кипи на всичките страни.
Природата отвред, кат майка нежна съща,
напява ми песн?, любовно ме пригръща.
Сега съм у дома. Над мен Еленин връх
боде лазурний свод и мен при себе кани;
отсреща Бричебор ми праща здравий дъх
на своите ели и бори великани;
а Царев връх от юг издига се огромен
с плешивия си лоб и царския си спомен.
Сега съм у дома, сега съм в моя мир -
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълня ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…
Сега съм у дома, сега съм пак поет -
във лоното на таз пустиня горска, свята;
разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.
Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч -
за тях е тя стена до небеса турила -
усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитва.
Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната? песен,
мечтая ил чета… Ил кат орел надвесен
над бездните стоя, и моят ум фъркат
блуждае в хаоса, до господа отива,
на мирозданьето във тайните се впива.
Сега съм у дома – не съм тук странен гост.
Природата всегда, но буйната природа,
що пълни я живот, шум, песен и свобода,
бе моят идеал величествен и прост
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!
Сега съм у дома – участник в рилский хор.
Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея -
под горский вечен шум – дълбока епопея -
и на Еленин връх под вечно будний взор;
да имам гроб, подир живот-синджир теглила,
в величествените обятия на Рила.
1891
Двата бука
Видях два пригърнати бука в гората,
пригърнати нежно, кат либета в жар;
от корен до върха обвили се двата -
столетия пият любовний нектар.
О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:
сe дружни във радост и в бедствия зли,
гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,
цалувка ви жежка и смърт не дели.
Завидна е вашта любов безконечна,
тя пътника радва, прославя лесът…
Какво я направи тъй вярна и вечна?
Какво запечата съюза ви твърд?
Магия ли страшна, ил брачно венчанье,
ил клетви любовни – кажете да знам?
Презрително буките пазят мълчанье
и още по-силно пригръщат се там.
Нощ в манастира
Луната изгрява над Царевий връх.
Реките екливо бучат и приспиват,
чардаците неми вековний си дъх
и тайни легенди в покоя разливат.
Намусено Хрелевий замък стърчи;
сребрят се на храма кубетата мощни,
и сякаш, при лунните тихи лъчи
от тях се възнасят моления нощни.
И тихо, и чудно. Душата мечтай.
Ту в старата древност дълбоко се взира,
ту в някакви спомени сладко блуждай,
ту просто униса се нейде в ефира.
И тихо, и чудно. Луната сияй.
Спи сводът. Потоците пеят дълбоко:
поемата нощна пленително трай
и дрямка не иде до будното oко.
Изгорялата гора
Войска замръзнала от великани сухи,
печално ти мълчиш, дъбраво изгоряла,
без шума и без звук, като скелети глухи,
елите ти стърчат във дрямка вледеняла.
И