на гората. Въздухът ставаше по-хладен и влажен, миришеше на пръст, мъх и нещо друго… нещо неопределимо, леко сладко и металиково, като озон след буря.
Лъчът на фенерчето играеше по земята пред тях. Изведнъж Лили спря рязко и дръпна Макс за ръката.
– Погледни!
Макс насочи светлината натам, накъдето сочеше тя. В началото не видя нищо особено – само пръст и паднали листа. Но после забеляза. По земята, сякаш небрежно поръсена, се виеше тънка, едва забележима ивица от… нещо блестящо. Приличаше на много фин пясък или сол, но когато лъчът на фенерчето попадаше върху него, той засияваше със собствена, мека, сребриста светлина.
– Какво е това? – попита Макс и приклекна да го разгледа по-добре. Внимателно докосна с пръст блещукащите прашинки. Те бяха студени на пипане, но не се разпиляха като обикновен прах. Сякаш бяха леко лепкави, като мокър пясък.
– Звезден прах! – възкликна Лили с блеснали очи. – Това е пътеката! Звездата я е оставила след себе си, за да ни покаже пътя!
Макс се изправи, все още леко скептичен, но и заинтригуван. Наистина беше странно. Пътечката от блестящ прах се извиваше между дърветата, навлизайки все по-дълбоко в гората, точно в посоката, в която бяха видели звездата да пада. Нямаше как да е нещо естествено.
– Добре, може и да си права – призна той. – Поне имаме какво да следваме. Но внимавай къде стъпваш.
Започнаха да следват сребристата диря. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-странна ставаше гората. Тишината се сгъстяваше, но не беше празна. Сякаш във въздуха вибрираше тиха мелодия, подобна на онзи далечен звън, който бяха чули по-рано, само че сега беше по-постоянна, като едва доловим шепот на хиляди малки камбанки. Някои от дърветата сякаш имаха сребрист оттенък по кората, а листата им блещукаха леко, дори когато лъчът на фенерчето не ги осветяваше пряко. Мъхът по камъните светеше със собствена, мека зеленикава светлина.
Лили вървеше като омагьосана, попивайки всяка подробност. Макс, макар и по-предпазлив, също усещаше промяната. Страхът му постепенно отстъпваше място на изумление и нарастващо любопитство. Това вече определено не беше тяхната позната Шепнеща Гора. Беше нещо… друго.
След още десетина минути вървене по блестящата пътека, дърветата изведнъж се разредиха и те излязоха на малка, кръгла поляна. И двамата спряха като заковани, а дъхът им секна.
В центъра на поляната земята беше леко вдлъбната, сякаш нещо тежко беше паднало там. Но нямаше огън, нито дим, нито обгорели камъни. Вместо това, вдлъбнатината пулсираше с мека, топла светлина – същите цветове, които бяха видели в падащата звезда: синьо, зелено, златисто и сребърно се преливаха едно в друго като в течен калейдоскоп. Във въздуха над кратера висяха безброй малки, блещукащи искрици, които бавно се въртяха и се издигаха нагоре, сякаш миниатюрни звезди се връщаха към небето. А тихият, звънлив шепот тук беше по-силен, сякаш идваше от самата пулсираща светлина.
– Леле… – успя да промълви Макс, забравил за фенерчето, което сега осветяваше само краката