– здрав, мълчалив мъж, известен с чепатия си характер, но и с непоколебимата си вярност към Организацията.
Воденицата беше малко встрани от селото, до бърз планински поток. Колелото вече се въртеше с равномерен плясък. Стефан се приближи предпазливо. Чичо Стоян беше отвън, поправяше нещо по дървения улей. Беше едър мъж, с прошарена брада и силни ръце, посипани с брашно.
„Добро утро, чичо Стояне“, поздрави Стефан тихо.
Воденичарят вдигна глава и го изгледа изпитателно с присвитите си очи. Позна го – момчето на охридския резбар.
„Добро да е, момче. Що те води насам толкоз рано?“
„Баща ми праща поздрави“, каза Стефан уговорената парола. „И пита дали житото е готово.“
Чичо Стоян го изгледа за още един дълъг миг, после кимна едва забележимо. „Почти. Влез вътре да починеш, докато нагледам камъка.“
Стефан влезе в сумрачната и шумна воденица. Във въздуха се носеше тежък мирис на мляно зърно. Когато воденичарят влезе след малко, той бръкна в пазвата си и му подаде писмото. Чичо Стоян го взе, разгъна го и бързо го прочете на слабата светлина, идваща от малкото прозорче. Лицето му остана безизразно. После сгъна листа и го пъхна в пояса си.
„Ще се препрати, където трябва“, каза само. „Сега си върви. И умната по пътя.“ Той излезе навън, взе една малка торбичка с прясно смляно брашно и му я подаде. „За майка ти. Кажи, че житото е добро тази година.“
Стефан благодари и пое по обратния път. Чувстваше се по-лек, макар опасността да не беше преминала. Беше изпълнил задачата си. Беше малка брънка във веригата, но веригата държеше надеждата жива.
На връщане, близо до Охрид, видя група заптиета да разпитват селяни, тръгнали към пазара. Сви се зад един гъст храст и изчака да отминат. Чу обърканите им отговори, грубите команди на заптиетата. Отново усети как страхът и гневът се борят в гърдите му. Тази земя беше тяхна, а те трябваше да се крият и да треперят като престъпници.
Когато влезе в Охрид, градът вече гъмжеше от живот. Пазарът беше пълен с хора – селяни продаваха стоката си, занаятчии предлагаха изделията си, турци, българи, гърци, албанци и власи се смесваха в пъстра тълпа. Но под привидната нормалност се усещаше напрежение. Хората говореха по-тихо, оглеждаха се повече. Преди няколко дни беше станал нов инцидент – поредният българин, заподозрян във връзки с ВМОРО, беше арестуван и отведен към Битоля. Носеха се и слухове за засилено движение на турски войски към границата с България.
Стефан мина покрай работилницата на баща си. Димитър работеше съсредоточено, но Стефан видя тревогата в очите му, когато го зърна. Само кимна леко, за да покаже, че всичко е наред, и влезе вкъщи.
Елена го посрещна с въздишка на облекчение. „Къде се губиш, сине? Притесних се.“
„Бях до Лескоец, мамо. Чичо Стоян праща брашно.“ Той ѝ подаде торбичката.
Елена я взе мълчаливо. Знаеше, че не е само за брашно.
Вечерта, докато вечеряха, Райна, която се учеше да чете от една стара българска книга, попита невинно: „Тате, защо даскалът