тъй, да те видя само.
Дончо. Лесно се кривва. Когато на нищо не държиш, сам изправен като топола.
Рада Е, изправи се и ти топола – да те види и да те познае всеки!
Дончо. Топола сянка не прави. Радо. Ти ме знаеш от какъв корен аз съм издънка и – как съм отхранен.
Рада Бре, тебе. Теб самия искам веднъжда видя! Какво правил дядо ти, той го сторил и си отишъл вече!
Дончо. Дяда ми го знае и почита цяло село. Неговото име ний да не почерним, стига ни.
Рада Като ви стига – преживяйте само честта и името на дяда си и ти, и вашите из къщи!
Дончо. Ти у дома щеше да бъдеш като у вас. Не ти харесваме – иди пък у Сирака, хайде…
Рада Мен ми е дотук дошло удома. Няма все в тази махала да стоя. Омръзна ми! Като бяхме малки, не помниш ли: оставях овчарите от нашата махала, с подолци си изкарвах овцете.
Дончо. Помня. И тогаз, както и сега. Искаше, дето казват старите: да оставиш питомното, дивото да гониш.
Рада (дига рамена). Защо ти викам, търси си някоя питомна, като тебе. Да се радва на името и родът ти.
Дончо. Че тебе ще те зачерни ли моя род?
Рада Мене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет – жив да го видя.
Дончо. Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти – ти си затваряш очите.
Рада Какви момци ми са се мяркали!
Дончо. Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?
Рада Ти? Ха… Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.
Дончо (дига рамена). Сирака е по-преден от мен… За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.
Рада (с насмешка). Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш – какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?
Дончо (въздиша). Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.
Рада (дига рамена). Да не са се свършили момите по света за тебе?
Дончо (вперя очи в нея). Нямаш ли вяра, или сърце ти камък е станало! Защо приказваш тъй?
Рада Какво пак?… Не мога да слушам да ми хленчат!
Дончо. Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.
Рада Ще ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!
Дончо. Не мога аз моми да въртя. Не съм като Сирака. Където погледна – всички ще ме видят; река ли приказка, знаят – с гвоздей е закована.
Рада Тогази стига си се усуквал около мене, да ставаш за смях на хората.
Дончо. Защо за смях? Смешно ли е, че подир тебе ми тегли сърцето? Че все тебе гледам да видя – тебе да срещна и китка от твойто чело искам? (Изпада в умиление