Следователно да желаем, показва, че очакваме нещо, което искаме да се случи, и което ни липсва, и че ние се поставяме в състояние на очакване, което отваря безкрайни пространства пред нас.
С акта на желание ние скъсяваме дистанцията между нас и събитието, въпреки че е огромна, така че ние метафорично имаме един път, маршрут, но ние възрастните сме скъсили този път, заедно с пространството и времето, като правим желанията точни, конкретни, които бързо да ни задоволят. Превърнали сме тази пътека на надежди, пълна с емоции в очакване на неизвестното, в една лесна магистрала, по която да се движим, където изходите са вече програмирани от нас.
Желанието е „да бъдеш“, докато нуждата е „да имаш“.
Желанието също е и проектирано, обмислено, отлежало във времето, за да се намерят решения, начини и ако не научите ума си на търпение, ще бъдете поробени от парите, успехите, властта, славата, удоволствията.
По този начин не запазваме място и пространство за желанията, за да усетим и да си представим едно все по-очарователно бъдеще, не виждаме възможностите, които животът ни предлага, затворени сме в себе си и си мислим, че бягаме бързо, за да имаме всичко и то незабавно, за да се окажем после реално с нищо насреща.
За да се придвижваме напред в живота, е необходимо да направим няколко крачки назад, тоест, за да си поемем дъх за пътешествието, да позволявим на ума си да почине малко, за да се възстанови.
Така че, какво решаваме? Ще дадем пространство на нашето въображение и ще се върнем да летим на крилете му, както правехме като деца, когато светът сякаш беше в ръцете ни, когато всичко беше постижимо и всяка роля и всяка цел ни изненадваше, знаеше как да ни изненада?
В моментите, в които успяваме да останем сами със себе си и да си се представим различни, в различни ситуации и контексти, дали след това сме имали смелостта да повярваме, че можем да постигнем тези мечти?
Така че, в крайна сметка да желаеш, означава да живееш, и е толкова полезно за собственото физическо равновесие, умствено и духовно.
Достигнали сме до степен толкова хора да считат „желая“ (и тук използвам и двата глагола “sidera" [1]) като нещо, което не трябва да се върши, нещо срамно, за което не си струва да отделиш време нито усилия или направо, нещо, което не си заслужава, и това защото от детството ни ние сме научили от своите най-общо наречени несполуки, да спрем да мечтаем, да считаме, че всико това е едно глупаво и опасно занимание.
Представяме си, но създаваме горчивина от невъзможността за осъществяване и в действителност подценяваме желанието, а това прави живота ни лош, създава ни трудности и болести, разрушава нашата креативност.
Ставаме слепи и глухи за този свят, който, ако се вгледате внимателно, е огромен,