две години, не сте била малка».
Той грешеше. Душата на майка ми беше умряла много по-рано, това, което аз намерих, студено и неподвижно, потънало в собствената си кръв, беше обвивката на призрака й.
«Полицай, в момента се чувствам много изморена, казах, опитвайки да се използвам единствения път за бягство, който ми оставаше».
«Разбирам, Мелани, разбирам ви. Моля ви само да отговорите на още един, последен въпрос. Как продължиха взаимоотношенията между вас и баща ви, след смъртта на майка ви и преди да напуснете дома си?».
В леглото, под звуците на ударите му в сърцевината на нощта! Ето как бяха продължили взаимоотношенията ни. Животните, които отиваха на заколение, бяха по-уважавани от мен, защото накрая биваха убити и изядени, тоест, изчезваха. Аз оставах жива, ранена отвътре и отвън, принудена да се гледам всяка сутрин в огледалото, за да търся новите си белези, които обогатяваха моята уникална колекция. Още една лъжа, само още една, последна. Или пък не.
«Баща ми се промени след онзи ден, стана напълно отсъстващ. Чувстваше се неспособен да се грижи за мен, тъй като смяташе, че се провалил напълно в опита да спаси съпругата си. Сподели ми го една вечер, докато плачеше».
«Обяснете по-добре».
«Това, което пише в досието му е вярно. Баща ми се връщаше често късно вечер и обикновено беше пил доста. Крещеше на майка ми, изкарваше си на нея гнева, че не може да ѝ помогне, да я обича, както всъщност трябваше и би искал. Крясъците ехтяха в къщата и се чуваха и отвън, съседите винаги ме гледаха особено на другата сутрин, сякаш ми съчувстваха, сякаш ме съжаляваха. Когато майка ми умря, баща ми се предаде. Може би и той умря в известен смисъл онзи ден с нея. Дистанцира се напълно от мен, прекарваше дните си в хола, четейки».
И да обмисля как да ме изнасили отново същата вечер, си помислих. Но внимавах много добре да не ми се изплъзне.
«Следователно, вие се почувствахте изоставена и решихте да си тръгнете като започнете свой, собствен живот».
«Да, господин полицай, така е».
За първи път можех да дишам.
«Благодаря, Мелани. Извинете ме за всички неподходящи въпроси, които ви зададох в този момент, но както сама можете да се досетите, беше необходимо. Сега картината се изяснява».
Погледна ме мило, аз му отвърнах. Любезност примесена с фрустрация. Криех лицето си опетнено от лъжата, скрита в гънките на страха ми, там, където беше останало още малко място, за да потъна напълно и да избягам. Както онзи ден, в който защитена от тъмната нощ без луна и звезди, стоях неподвижна на вратата на леговището, за да наблюдавам как чудовището разкъсваше жертвата си. Както в деня, когато излязох от дома с ключовете в ръка за първи път, без да ме интересува нищо друго и преди всичко, какъв беше повода накарал майка ми да ми ги даде. Както всички онези дни, когато исках да кажа на майка ми, че я обичам, но не го направих.
«Трябва да дойдете до централата, за да попълним профила и да се подпишете, после ще поискат от вас да разпознаете тялото и да уговорите всичко необходимо във връзка с организацията по погребението».
«Добре, ще го направя утре сутринта».