да затананика мелодията с хубав глас.
«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».
Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един „нормален“ човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.
«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше право.
«Накъде отиваш?».
Неподходящ въпрос с труден отговор. Вече бях обаче направила компромис. Още една изповед от моя страна, нямаше да изкриви образа ми повече отколкото вече беше.
Нямаше да промени руслото на съдбата ми. Въпреки това, останах донякъде резервирана, докато ѝ отговарях.
«Отивам в Кливлънд».
«В Кливлънд! Жестоко! Аз съм от Кливлънд, връщам се у дома!».
Почувствах се като прегазена от валяк, една от онези машини, използвани за полагане на асфалта, които изглаждат дзифта докато стане гладък като стъкло. Този път обаче, в черният дзифт разпилян по земята, бях и аз.
«Ах!». Това беше единствения звук, който успях да издам с втвърдените ми гласни струни.
«Къде ще отседнеш?».
Още една язва се отваряше в още кървящата рана. Какво трябваше да отговоря? Че нямам определена цел? Че всъщност нямах дом, в който да живея, но че щях да обикалям улиците като бездомник, търсейки нещо евтино, където да преспя? Това е идея! Можех да кажа, че ще остана в Кливлънд само за малко, че само минавах оттам! Така щях да имам оправдание, за да се измъкна от кашата и да избягам всеки момент от нея, за да си възвърна живота! Моят живот! Да, но кой живот? Имах ли такъв?
«Ще бъда в хотел. Само минавам, ще остана няколко дена», отговорих, горда от това, че бях уцелила правилния път най-сетне и че го бях решила сама. Беше напълно ново чувство за мен, безкрайно могъщо, гениално, цяла лавина от енергия.
«Разбирам. За няколко дена. Добре, значи можеш да дойдеш с мен у дома!».
«Не, има си хас! Не искам да съм в тежест на никому. Благодаря за предложението, но не мога да приема, съжалявам».
«Каква ти тежест, Мел! Ние в Охайо сме такива! Имай късмет да ни откажеш гостоприемството!».
«Но ние от Западна Вирджиния сме малко различни».
«От Западна Вирджиния! Оттам ли идваш? От кой град?».
Думите ми бяха станали вече публично достояние. Дори и възрастният мъж свали вестника си, за да види това бегло лице, което изпълваше тясното пространство с думите си. Без съпротива изплюх и това.
«Жестоко!».
«Но какво означава “жестоко”?».
«Означава “хубаво”, “яко”! Къде живееш ти, извинявай? Никога ли не си чувала тази дума?».
Излъгах я, казвайки