Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'

ли е? Това ли е целия ти багаж?».

      «Да. Взех само някои неща. Останалото го оставих у дома, няма да ми трябва тук». Лицето ѝ реагира с учудено изражение.

      «Както кажеш, Мел! Хайде, да тръгваме преди конят да е потеглил с магаретата върху себе си!».

      «Моля?».

      «Нищо, така се казва тук! Ние сме магаретата, туй то!».

      Избухна в смях, видимо беше щастлива, че се завръща у дома, за да продължи да живее, собствения си живот. А и за да повлече със себе си и остатъците от моето съществувание. Ходеше пред мен, а аз я следвах, както куче свързано с невидима каишка следва господаря си. Възхищавах се на красивото ѝ двадесет и пет годишно тяло, завиждах на фигурата ѝ, която сякаш беше изваяна от умелите ръце на скулптор. Бюстът ѝ беше щедър, дупето стегнато, красивите ѝ дълги и прави крака, изпълваха перфектно тесните дънки. За момент докоснах ханша си и фантазията ми моментално се изпари. Само завистта остана да ме държи за ръка, отново и не за последен път.

      През изминалите години в колежа, независимо от всичко, успях да постигна някои успехи в личен план. Бях образцова студентка, едно от онези момичета, които винаги са спретнати, с чиста и винаги изгладена якичка, винаги с подготвени уроци и написани домашни. Освен това, аз не общувах с никого. По мой избор, както и по неволя, така и никога не взех участие в никоя от групите, които оживяваха студентското градче. Поради тази причина, предполагам, повечето от състудентките ми завиждаха и ме сочеха като подмазвачка. Една от тези, които зад ангелското си лице крие лични интереси и задни мисли. Някои от тези мнения ставаха все по-категорични с времето и специално едно от тях, може би най-злепоставящото за една жена от тогавашното време, стигна до ушите на ректора. Той познаваше отлично студентския ми път, успехите ми в учението и поведението ми, както в института, така и навън. Преди всичко обаче, познаваше баща ми и характера му. Бяха служили по време на войната заедно и той също помнеше сърцераздирателната сцена с баща ми, който държи в ръцете си умиращия си другар, опитвайки да сдържи сълзите си, отчаянието и страха. След като се беше върнал обаче у дома при близките си, този мъж беше успял да забрави всичко, беше започнал брилянтна академична кариера, за да стане после ректор на същия институт. Може би и затова се погрижи да ме държи под закрилническото си крило, защитавайки ме от всички и от всичко. Заради поста си в института обаче, не можеше да върши всичко публично. Един ден ме извика в офиса си, с баналната причина да ме попита какви намерения имам за бъдещето си и да ми предложи изследователска работа в института, след като приключа следването си. Спомена ми за слуховете, които чул за мен, предоставени му от негова довереница, както я нарече.