Български език. Дарът на слънцето. Болгарские народные сказки с переводом, заданиями, словарем. Татьяна Макарова

къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха. Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!

      – Не знам, – отвърнал старецът и тежко въздъхнал.

      – Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! – оборила глава бабичката.

      А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето и. Сянка засенчила челото и.

      – Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата – ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.

      Дигнал се дядото и отишъл на реката – там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал, и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види – в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:

      – Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!

      – Ох, на баба патенцето! – зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. – То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!