стъпки
нощта се измъква
от новият ден,
мъглив и мъничко мътен.
Излиза и слънцето.
Ще издуха мъглата,
морето
ще ближе пясък с език
и по скали ще въздиша,
ще целува камък след камък,
ще ги обича и шепне…
вричам се в теб и…
обичам ви…
нежни мои, скали,
в зелено облечени
Скалы
Рассвет.
Небо пишет утром
по самому себе
розовым.
Тихими шагами
уходит ночь.
Рождается новый день,
туманный и немного мглистый.
Выходит и солнце.
Исчезнет мгла,
море,
словно языком,
оближет песок
и вздохнёт у скал,
поцелует камень за камнем,
полюбит их и шепнёт:
«обещаю быть с вами
и люблю вас,
нежные мои скалы,
в зелень облачённые».
Импресия
Малко е тъжно,
На липата в клоните
сви си гнездо есента,
лист по лист шари
в охра на късното слънце,
чака ги вятърът
и земята посипва със тях
и се виждат на птици гнездата
до сега скрити оставали.
Помътня
и от мъглата
тихи сълзи
по клони се стичат.
Малко е тъжно,
някак си изсивява,
облаци вече изплакват
мъка по отминало лято.
Импрессия
Немного грустно,
на ветвях липы
свила своё гнездо осень,
лист за листом окрашиваются
в цвет охры на заходящем солнце,
их ждёт ветер,
и посыпается ими земля,
и становятся видными птичьи гнезда,
которые оставались скрытыми.
Потемнело,
и во мгле
тихие слезы
стекают по ветвям
Немного грустно,
все стало каким-то серым,
облака оплакивают
ушедшее лето.
Как си мило
Как си Мило?
Разкажи ми нещо за себе си.
Просто да мине времето
и да загубим още ден.
Мъчно е.
Тихо и самотно е в теб.
Така е и в мен…
И някак пусто е…
Как си Мило?
Разкажи ми за мъчните дни.
Разкажи ми за сълзите,
петна оставили по белият лист.
Разкажи…
По телефон може би.
Дори помълчи,
Ето така, във слушалката.
Мен ми стига
да чувам твоето дишане.
Усещам те.
Разкажи…
Как си Мило?…
За да спре да боли.
Как ты, милая?
Как ты, Милая?
Расскажи мне что-нибудь о себе.
Просто проходит