страни и възвишени философски фрази вече и дотягаха. Липсваха ѝ кавалерските им обноски, но пък ѝ липсваше и този обикновен житейски поглед към предполагаемата реалност, който събеседникът отсреща ѝ предлагаше.
– Десет години! – отвърна тя. – Десет години бяхме заедно и преди няколко месеца се разделихме. Тогава бях на 26, а сега вече съм на 36 и животът изглежда по-съвсем друг начин. Но не ми се говори за това. Стремя се да гледам напред.
– Значи 10 години, накрая на които отново в изходно положение? – попита той, неочаквайки отговор. – А при мен пет месеца! Може би по-добрият вариант, не мислиш ли?
– Не съжалявам за тези години, ако за това намекваш!
– И не би трябвало! – съгласи се той. – Това потвърждава донякъде моето виждане на нещата. Надеждността на една връзка и шансовете ѝ тя да продължи за цял живот не се увеличават според дължината ѝ във времето, а по-скоро според интензитета и преживяванията. Някои хора живеят заедно с години, преди да разберат, че все пак не са един за друг, други няколко дни или месеци. На теб са били необходими 10 години, на мен пет месеца. Грубо казано от моя страна, но пък реалистично.
– Грубо – да! Реалистично – не съвсем! – контрира Мануела. – За пет месеца няма как да бъдеш подложен на всичките неволи и преживявания, които би ти предложил животът в рамките на десет години, за да може да дадеш обективна и реална оценка на човека до себе си.
„Ето, че аз мога да се изразявам сложно – мислеше си тя. Ще го поставя на място този провокатор!“
Джон Макрой се замисли над думите ѝ, повдигна вежди в знак на съгласие от типа „хайде, от мен да мине“ и каза „Наздраве!“. Отпи значително количество бира и реши да обобщи:
– Мисля, че се въртим в кръг! Разбира се, за пет месеца можеш да разбереш дали човекът до теб е неподходящ. Но не можеш да разбереш дали той е подходящ за теб! Дали именно той или тя е точният човек. За второто е нужно повече време.
– Именно!
– Но крайна сметка всеки човек в действителност търси половинката с която да живее в хармония и всеки изпитва неистов страх от евентуален провал. За това предпочитам, ако се стига до раздяла да е възможно по-рано, защото на по-късен етап тя е по-болезнена.
Очевидно този тип не се предаваше лесно и не признаваше лесно грешките си. „Пак успя да извърти нещата – мислеше си с усмивка Мануела. Като че ли иска със свои думи да ми обясни, как той е в постоянно търсене на подходящата жена. Може и да се окаже някой модерен Казанова, загърбил кавалерските си обноски в стремежа си за по-бърз успех или провал. Успяваше да си остави винаги малка вратичка в спора. Нещо като авариен изход“
В следващия момент звънна мобилният телефон и прекъсна мислите ѝ. Мануела погледна дисплея и за нейна изненада видя изписан номера на агенцията. Странно защо ѝ звъняха по това време. Извини се за момент и излезе в предверието на ресторанта.
– Извинявам се за безпокойствието – гласът на служителката звучеше загрижено, – но е станала грешка,