снега, но видимостта бе малка. Полупрегърбен с приведена глава, по-скоро интуитивно отколкото следвайки някакви ориентири, той си проправяше път напред.
Познаваше пътеката добре и смяташе, че ще се справи. Това бе единственият шанс за спасение на момчето. Никой от града нямаше да тръгне да разчиства пътя до тази малка хижа, преди да е спрял снеговалежът. А и опитът му подсказваше, че снегорините почистват първо по-важните артерии и чак накрая по-необичайните и рядко използвани пътища. Никой не можеше да ги упрекне за това. А при подобно време снегопочистващите бригади имаха достатъчно много работа в града и можеха да минат дни, докато дойде ред на малката хижа. Трябваше на всяка цена да се съобщи в града, че положението е сериозно. Оцеляването на младежа бе най-важното в слуая.
Въпреки, че бе уверен в силите си и познанията на местността, частица съмнение оставаше и дебнеше дълбоко прикрита в съзнанието му. Никога Майкъл не бе изминавал маршрута до Ръфмидоу при такива екстремни условия. А смяташе и да се отклони от официалната маркирана пътека. Само така щеше да спечели време. Ценно време, което можеше да се окаже решаващо.
Влизайки навътре в гората, Майкъл знаеше, че връщане назад няма. Инстинктивно обърна глава, но освен бялата снежна завеса, която заличаваше следите му, не можа да различи нищо друго. Хижата бе останала далеч назад. Видимостта бе почти непроменена, но вятърът отслабнал. Снегът все още не бе натрупал достатъчно преспи и той напредваше относително бързо. Така измина повече от километър, след което спря. Отвори раницата и изпи няколко глътки топъл чай от термоса. Време бе да се отклони към езерото. Чуваше вятъра да свисти встрани, ориентирайки го за откритото пространство. Нахлузи снегоходките и пое в нужната посока, излизайки от гората.
Езерото, както и предполагаше, го посрещна замръзнало, а вятърът се опита да го повали за пореден път. Едва сега Майкъл се замисли, дали не направи грешка тръгвайки през езерото и напускайки закътаната главна пътека, която го заобикаляше. Това заобикаляне обаче бе прекалено дълго и щеше да отнеме поне час. Ширината на езерото бе малко повече от стотина метра. Стотина метра, които му се сториха цял километър при този ураганен вятър.
Но той успя. Противно на очакванията, почти не чувстваше умора. Дишаше тежко, краката му се движеха по-бавно от всякога, но той и не очакваше друго. Откритата заледена повърхност на езерото остана зад гърба му и вече се намираше отново в гората. Сега трябваше само да намери отново пътеката.
Спря за момент, отпи отново чай от термоса и започна да размишлява. Накъде трябваше да поеме? Снежната пелерина не бе вече толкова гъста, но за сметка на това вече бе почти пълен мрак. Извади от раницата фенера и освети наоколо. Знаеше, че трябва да поеме надясно, но искаше да намери пътеката. Дори и заснежена, по нея щеше да напредва много по-бързо, отколкото ако се лута между дърветата.
Дърветата! Разбира се, че трябваше да гледа дърветата. Не се надяваше да намери на някое от тях официалната маркировка. Тя бе поставена през твърде големи разстояния. След кратък оглед, лъчът на фенера