по същия начин, но този път без усмивки на лицата.
– Идваме да чуем окончателното Ви решение г-н Купър. Оплакванията от вашето семейство зачестяват, трябва да вземете решение, така не може да продължава..
– Не, не, моля Ви се, държа много на Лаура, ще оправим нещата – Ричард се чудеше какви думии да използва, за да не вземе да ядоса тези двамата. Някак си по-строги от вчера изглеждаха.
– Ще стане късно, г-н Купър, ще стане късно! Помислете и ни кажете окончателното Ви решение.
– Няма какво да мисля, окончателно и твърдо не, не може така да се решават нещата..
Ричард бързо затвори вратата под носа им. „Дали да звънна в полицията , ако тези не си тръгнат?“ – мислеше си той. Проблемът, като че се разреши от само себе си. Типовете както и вчера се спогледаха, вдигнаха рамене и тръгнаха към Кадилака, чакащ на улицата.
Ричард се забърза по коридора и надникна в спалнята. Лаура както винаги спокойно си спеше. „Този път дори звънецът не я събуди. Цяла вечер вдига скандали, крещи като истеричка, а накрая спокойно си заспива, а за него остава бученето в главата и въртенето безпомощно в кревата преди да дойде съня. А той идва винаги в ранните часове, малко преди времето за ставане. Как ще я карат нататък? А и тези двамата, ако почнат всяка сутрин да звънят. Трябва да звънне в полицията. Или не , друго решение му се стори по приемливо: просто ще излиза по-рано за работа, дори и без да е спал. Така тези ще си звънят, Лаура едва ли ще им отвори, тя спи дълбоко и те вероятно ще видят, че няма смисъл да се занимават повече и ще си тръгнат.“ Това беше начина да се отърве от тях.
***
Няколко дни вече Ричард излизаше в 7.15 за работа и спеше около един час в офиса, преди колегите да са пристигнали. Всичко беше наред, ако можеше така да се каже, при условие че спеше толкова малко. Проектът вече се развиваше без неговото участие, колегите почнаха да го игнорират, тъмните кръгове под очите му вероятно вече ги плашеха. А и сигурно си мислеха, че спи в офиса цяла нощ. Никой не искаше от него да остава след работно време, изпълняваше все по-несъществени задачи във фирмата, скоро очакваше и някой от шефовете да го привика, за да му съобщи радостната новина, че скоро ще може да спи по цял ден. Фирмата нямаше да има нужда от него и щешевда бъде по-добре да се разделят по взаимно съгласие. Процедурата му беше ясна, много други преди него ги бе споходила подобна съдба. Може би така щеше да е по-добре. Само и само онези двамата вече да не звънят сутрин. Лаура нищо не му бе споменала по този въпрос.
„И да са звъняли сигурно не им е отворила. Или им е отворила и те като са видяли с кого си имат работа, а именно с някой в момента по-луд от тях, са си тръгнали бързо бързо...“
Тази сутрин Ричард реши да се върне вече в стария си режим. Да спи у тях, колкото е възможно и да тръгва за работа след 7:30, за да пристига там с останалите колеги. Не бе добре да го заварват да спи в офиса. За негово щастие снощи дори нямаше скандал, за първи път от месеци насам, беше спал цели шест часа. Дали не беше това някакъв знак, че нещата започват да се оправят?
„Дано да е така – мислеше