стоеше до прозореца с чаша отдавна изстинало кафе.
Новините не бяха никак добри. Както се очакваше, тялото на Майкъл било намерено в снега на Ръфмидоу. Много от спасителите се чудели, как въобще е успял да стигне чак дотам. На самите тях им било необходимо почти два пъти повече време по пътеката от хижата.
– Дори и не успях да му благодаря – каза тихо Райън с наведена глава. – Човекът рискува живота си за мен. За моето спасение... Аз трябваше да съм на неговото място.
– Тогава щеше да има двама напуснали този свят.
Младежите се спогледаха, неразбиращи думите на хижаря.
– Това, което ще ви кажа – започна хижарят след кратка пауза – няма да направи Майкъл по-малко герой, но може би ще разберете какво имах предвид. Ще започна от там, че Майкъл бе болен. Да, тежко болен! – допълни хижарят, виждайки изписаното учудване по лицата на младежите. – Малцина знаеха това, само най-близките му роднини и аз. Други негови познати вероятно са се досещали, но не са имали смелостта да го заговорят на тази тема. Самият той се затвори в себе си и не контактуваше с много хора. От години се луташе по какви ли не лечебни заведения, но лек нямаше. Изпита на гърба си всякакви методи, изтърпя какви ли не болки и мъки. При последното посещение лекарите му дали само още месец живот. Посъветвали го през този месец да прави единствено това, което обича. А той обичаше планината. Спря терапията и дойде при мен в хижата. Злополуката с Райън очевидно бе като послание за него. Сякаш той е очаквал това. Някой да има нужда от него в този последен месец, който му остава. Някой на когото той, обреченият да помогне. Просто се чувстваше призван да тръгне към Ръфмидоу и да се обади за помощ. Навярно е знаел, че няма да успее да се върне. Но той не е и искал. Не е искал да продължава с мъките още един месец. Обаждайки се на спешния телефон е отказал да назове своето местоположение. Настоявал е да се пратят спасителни екипи само към хижата, не и към него.
Хижарят замълча за момент. Извади носна кърпа от джоба на панталоните и забърса очите си. Младежите го наблюдаваха мълчаливо. Навярно имаха редица въпроси, но някак си не успяваха да ги изрекат гласно. В техните очи отдавна Майкъл бе нещо повече от герой. Някаква медицинска сестра влезе точно в този момент да провери състоянието на Райън, но виждайки изражението на лицата им и атмосферата в стаята, предпочете да ги остави и да направи по късно визитацията.
– Аз също знаех, че няма да се върне – продължи хижарят. – Никой не би успял! Но и да исках да го спра, нямаше да мога. Той бе такъв човек. Доколкото го познавах, навярно последните часове са били най-щастливите в живота му. Не е изпитвал никаква болка, никаква мъка, а може би единствено удовлетворение. Чувството да знаеш, че участваш в спасяването на човек, а всъщност да вървиш към собственото си спасение...
РЕШЕНИЕТО
И тази сутрин, както можеше да се очаква, Ричард Купър се събуди с главоболие. Беше спал едва три или четири часа. Цяла нощ пак беше премислял поредния скандал с Лаура. Защо тя никога не е доволна,